понеделник, 14 ноември 2011 г.




От Константин Петров

„Погледнете човека до вас, погледнете в очите му! Ще видите някой, който ще извърви тази стъпка с вас. Ще видите някой, който ще се жертва в името на отбора, защото знае, че когато настъпи моментът, другите ще направят същото за него. Това е отбор, господа! Или ще живеем заедно, или ще умрем поотделно. Това е футболът, момчета!” Едва ли има спортен фен, който да е гледал речта на треньора Тони Д’Амато (изигран брилянтно от Ал Пачино във „Всяка една неделя”) и да не му е трепнало под лъжичката.

Там отборът губеше на почивката и с тези думи треньорът нахъса играчите си, за да обърнат резултата. Като на филм.

Сега си представете една друга ситуация. Мачът е свършил, „нашите” са били и то изразително, предполага се, че в съблекалнята е весело. Треньорът прави разбор, футболистите се пошляпват с мокри кърпи – пак като на филм.

Обаче в тази картинка има една червена точка, една намусена физиономия, която не пасва на ландшафта. И това не е от днес. Тя вече дълго време усеща, че май не й е там мястото и че сред всичките тези кръгчета, тя май е квадратче. „Как може да ме пусне в края? За какъв се мисли този? Аз съм Златан Ибрахимович, по дяволите! Ето го моят враг – чеше се по плешивата тиква!”, мисли си точицата.

”Ей, ти нямаш топки и се насираш от страх, като се сетиш за Моуриньо! Върви по дяволите!”, изкрещява малкото човече, събрано в голямо тяло и хвърля в безпомощността на гнева си първото нещо, което му попада – кутия, пълна с екипировка. „Плешивата тиква” постъпва така, както всеки уважаващ себе си и подчинените си професионалист би постъпил – не казва нищо, а само събира разпилените от пакостника дрехи. Все пак това е съблекалня, а не кочина.

Той знае, че сега не е нито мястото, нито времето да отговори на човечето. Но вече знае какъв е отговорът:

„Това е отбор, Ибра!”



Едва ли има анализатор, който да каже, че от чисто спортна гледна точка трансферът на Ибрахимович е бил грешка. За един сезон той вкара 21 гола в 41 мача, включително и победния срещу Реал Мадрид, даде и 9 асистенции – не лошо постижение за нападател. Но от отборна гледна точка привличането му беше катастрофа. Целият свят знаеше, че шведът е арогантен, импулсивен, неконтролируем и с надуто като дирижабъл его. Може би Пеп си е мислел, че може да го превъзпита, ама това е все едно да заповядаш на Джоуи Бартън да не удря противника, когато съдията не гледа – просто няма да стане! Ние имаме една много хубава поговорка за такива ситуации – „Да си сложиш таралеж в гащите!”

Играчи като Ибрахимович искат да са на пиедестал или поне да са по-равни сред равните. Дали заслужават или не – това е друга тема. Тук по-важното е, че при тях балансът его-отбор е толкова крехък, че един поглед накриво, реплика или избухване, последвано от вирнат нос и фръцване, могат да им костват мястото на терена и още по лошо – да развалят атмосферата в съблекалнята. А Гуардиола е доказал, че за него отборът стои и над него самия. Затова не е никаква изненада, че той се отърва от Ибра толкова бързо.

Истината е, че това е единственият му неуспешен трансфер (с това имам предвид очевадното разминаване между философиите на играч, треньор и клуб). А той много внимателно подбира играчите си. Само трябва да си спомним какво се случи с Хлеб, Енрике, Кеирисон, Касерес, Чигирински и други знайни и незнайни, които са паднали в борбата с Пеп. За тях бяха дадени баснословни суми, но той каза: „Не, аз си искам хората, които познавам, имам им доверие и носят ценностите на Барса в кръвта си.” И така си върна Пике и Фабрегас, подписа с други лично подбрани от него футболисти и „повиши” много младоци, които беше тренирал в Б-отбора.

Запитан наскоро дали би преосмислил действията си спрямо шведа, Ето’о и Боян, Гуардиола отговори: „Ако трябва днес да взема решенията, които взеха тогава, има някои от тях, които бих искал да променя.” Малко енигматично, но моето мнение е, че иска да каже, че не би продал Боян. Но това си е моето виждане.

„Разговори за бъдещето”

В началото на октомври в youtube-канала на Банка Сабадей се появи още една серия от поредицата им „Разговори за бъдещето”, записана на 6-ти септември. В черния ъгъл – Хосеп Гуардиола, в белия – режисьорът Фернандо Труеба. Започват да си говорят за живота...

„Забравяме, че футболът е игра”, казва Пеп. „Ние сме го извратили до голяма степен, много хора се хранят от този бизнес. Но все пак това е игра. В крайна сметка всичко опира до това кой е по-добрият – аз искам да те победя и ти мен. Това дава смисъл на професията ми.”

„Но целта ми не е да спечеля и да се изсмея в лицето на противника ми: „Аз съм по-добър!” За мен най-важното е дали това, което съм си представял и планирал вчера, се случва по същия начин днес на игрището. Ако е така – значи съм удовлетворен като треньор. Ако не – значи съм сбъркал нещо и търся кое е то, за да го поправя.”

Страстта в откровения поглед на Гуардиола е изумителна. Няма и признак от лицемерието, което се очаква заради наличието на камери. Той продължава: „Когато гледаме как някой младеж играе на стадиона, ние често забравяме, че това е същото хлапе, което допреди няколко години е ритало на улицата. Ще кажеш: „Те днес играят на големи терени и печелят трофеи” – да, но дори и да не го правеха, пак щяха да ритат с приятели просто за удоволствие. Все още не съм срещал футболист, който не си обича работата.”

И най-накрая синтезира същността на спорта: „По-голямата част от нещата, които научих през живота ми, ги научих чрез футбола. Разбрах какво е да губиш, какво е чувството, когато някой е по-добър от теб, но и научих как човек се вдига след загуба, как разбираш грешките си и се стремиш да ги поправиш. Усетих какво значи да чуеш: „Днес няма да играеш!”, защото имаш съотборник, който е по-добър от теб или „Днес се държа неприемливо и затова другата седмица ще почиваш!”.

„Моето образование е футболът. И там не учиш термини и уроци, а се учиш, бидейки част от него. Затова отборните спортове имат предимство пред индивидуалните. Днес аз ще бачкам яко и ще ти помогна, но знам, че утре ти ще си готов да ми отговориш със същото. Бъхтаме се заедно, за да постигнем обща цел.”

За всички, които са се опитвали да обяснят успехите на Барса в ерата на Гуардиола: „И най-вече – имаме фактора „игра”. Имам чувството, че сме изтрили тази дума от спорта. Момчетата ми играят, постоянно. Дай им топката и те полудяват, нахвърлят се върху нея като куче върху кокал.”

И така разговорът стига до волейболния треньор Хулио Веласко, който променя лицето на спорта в Италия и казва на Пеп една велика истина: „Треньорите постоянно повтарят на играчите си, че са равни – това е най-голямата лъжа на света!” И Гуардиола е съгласен с него: „В спорта никога не сте равни и човек не може да се отнася с футболистите еднакво. Разбира се, че те заслужават уважение, защото са човешки същества. Но ако искаш да изцедиш най-доброто от тях, трябва да ги третираш различно.”

„Например може да се наложи да поканиш някой играч на вечеря или да си поговорите приятелски в офиса ти. С други се налага да избягваш всякакъв разговор за тактика или за противника. На трети трябва да обръщаш специално внимание какво правят през свободното си време и т.н. Това е чарът на моята работа. Трябва винаги да внимавам какво казвам, на кого го казвам, как го казвам, как да ги преметна в крайна сметка, за да ги накарам да дадат най-доброто от себе си.”

„И не защото ги гледам отгоре или съм по-добър от тях. Напротив – аз съм под тях, защото напълно завися от действията им. Затова ако искам да постигна някаква цел, аз трябва да ги „измамя”. Трябва да мога да комуникирам с тях, за да ги накарам да правят това, което искам. Някои мога да ги критикувам пред отбора, но други се сърдят дори да кажа и най-малкото нещо и тогава формата им пада.”



След като свърши разговора между двамата мъже, осъзнах, че няма нужда да си купувам книгата на Ибрахимович, за да разбера дали е бил ядосан, кого е напсувал, какво не му е харесало, с кого се е сбил или как си кара колата. Защото Гуардиола току-що ми беше разказал цялата история... Историята на отбора Барселона.

Няма коментари:

Публикуване на коментар