Катарзис

Или положителен поглед към най-жестоката загуба в модерната история на Арсенал

От Константин Петров

29 август 2011 година

Не можеше да има по-подходящ момент за това 8-2 от сега! В началото на сезона, няколко дни преди да затвори трансферният прозорец, в момент, в който грешките все още са поправими. Но по-важното е, че ордите на Юнайтед (защото наистина прегазиха Арсенал без всякаква жал и милост) разбиха всички онези места в бойния строй на „артилеристите”, за които всеки (с изключение на мениджъра) знаеше, че са слаби. Е, и той най-накрая го проумя. Неприятно е, че трябваше да се стига до тук, но c'est la vie.

След мача нямаше и следа от оптимизма на Венгер, който понякога надхвърля границите на здравия разум. Той беше смирен, спокоен, дори леко отчаян. Хвърляше извинения наляво и надясно и молеше за прошка. Дори сам призна, че „каквото и да каже, ще изглежда като оправдание”. И обеща, че ще се реваншира!

Професорът беше ударил дъното. И по-важно – сам стигна до това заключение. Казват, че и целият свят да ти обяснява, че не си прав, докато сам не го проумееш, нищо няма да се промени. Така вместо да продължи да копае надолу, Венгер се хвана за косата и започна опитите сам да се издърпа на повърхността.

Тези, които искат оставката му, трябва малко да намалят децибелите. Тактиката да уволняваш треньора след няколко лоши резултата е най-непродуктивното и импулсивно решение, което може да се вземе. Още повече ако става дума за знакови фигури като Венгер или Сър Алекс. В такива моменти трезвите глави трябва да надделеят над емоционалните и да се поставят реалистични цели, имайки предвид ситуацията. С други думи – да го оставят да измете това, което сам направи.

Сезонът тепърва започва и французинът все още може да го спаси, като сглоби що-годе приличен състав и спечели една купа, която никой не слага в сметките (за нея – в края на текста).

Но той изпусна момента да продължи политиката си. Имаше модел, който функционираше безупречно. Скаутите му намираха нешлифованите диаманти, а той ги слагаше в ръцете на великите „бижутери” в отбора му – Тони Адамс, Иън Райт, Найджъл Уинтърбърн, Лий Диксън, Мартин Киоун, Денис Бергкамп. Те превръщаха младежите в нови скъпоценни камъни, които пък трябваше да подготвят следващото поколение. И така ad finitum…

Но някъде по пътя веригата се скъса. И колата започна да потраква.

Затова нови играчи на килограм няма да са правилното решение. Като оставим настрана очевадната нужда от класни попълнения на всички постове (освен вратарския), поне един от тях трябва да донесе на Арсенал нещо, което аз наричам

„Синдромът Давидс”

През сезон 2003/04 сегашният каталунски терминатор беше само купчина старо желязо. Рийкард тъкмо беше поел отбора, Жоан Лапорта доведе месията Роналдиньо и изглеждаше, че всичко ще е ок. Но за първия полусезон Барса имаше само шест победи в първенството.

Enter Едгар Давидс. Доберманът преобрази до такава степен Барселона, че те записаха следваща загуба чак в края на кампанията, когато стана ясно, че вече не могат да настигнат Валенсия. Тогава той беше на 31.

Друг такъв пример е Гари МакАлистър. Жерар Улие признава, че това е бил „най-вдъхновяващият трансфер”, който някога е правил. 35-годишният тогава шотландец повдигна доста вежди в учудване, когато пристигна на Анфийлд  през 2000 година със свободен трансфер, но с него дойдоха и пет титли в един сезон. Самият той бе обявен за играч на мача във финала за Купата на УЕФА срещу Депортиво Алавес – среща, която човек трудно може да забрави, ако я е гледал.

Говори се, че самото му присъствие в съблекалнята, начинът му на игра и най-вече опитът му са впечатлили до такава степен по-младите играчи, че той е бил човекът, към когото всички са се обръщали, когато са изпитвали затруднения.

Венгер трябва да намери своя Давидс или МакАлистър. Французинът вече е доказвал, че знае кои пенсионери могат да се върнат към големия футбол. Най-пресните примери са Сол Кембъл и Йенс Леман. Мениджърът със сигурност познава някой друг авторитет, който има още един сезон в краката и една-две идеи в главата. Защо да не вземе Анри под наем за няколко месеца?

Малко сметки

Ясно е, че Арсенал не може да се бори за Шампионската лига. Дори само излизане от групите би било своеобразен успех. Другояче стои обаче положението с Лига Европа. Както е известно, третият от групата в ШЛ се класира за елиминационната фаза на втория по сила турнир на Стария континент. И точно тук мениджърът може да намери разковничето. Най-големите заплахи там са ПСЖ, Тотнъм, традиционно неудобните Стоук Сити, Рубин Казан и другите трети от групите в ШЛ, които са малко или много от чергата на сегашния Арсенал.

Така финал в този турнир не изглежда толкова недостижим. А евентуална титла би дала възможност на отбора да се конкурира с най-добрия в Европа в мача за Суперкупата. Истина е, че Лига Европа не предлага големи пари, но както стана ясно, проблемът в клуба не са финансите. Кеш има повече от достатъчно.

И докато при местните купи „топчиите” рано или късно ще попаднат на Юнайтед, Сити или Челси (ако не отпаднат преди това), шансът това да се случи в Лига Европа е почти 0. Затова французинът трябва да бъде реалист, да действа пресметливо, да насочи отбора към 3-тото място в групата и да остави Олимпик (Марсилия) и Борусия (Дортмунд) да се блъскат с Барселона и Реал (Мадрид).

Такъв подход би подсигурил европейски футбол на Арсенал в края на април и средата на май – нещо, което отдавна не им се е случвало и би заличило безобразния старт на сезона. Нещо повече – никой няма да обвинява мениджъра, ако „топчиите” не продължат напред в ШЛ, просто защото очакванията в момента са да спасят мястото си във Висшата лига.